Детето в мен

Детето в мен мразеше живота си, семейството, родителите и целия свят. Даже си мислеше, че мрази себе си. То вярваше, че е грозно. Детето в мен беше потискано от страхове и забрани, предразсъдъци  и отново забрани.

Дълги години, дълги нощи то се обвиняваше, смяташе, че не заслужава да го обичат, както не са го обичали и зачитали в миналото. То искаше да забрави миналото, а все следваше неговите завои и все се връщаше към него, за да си търси обяснение. Или извинение за постъпките си. Постъпваше много грешно, много прибързано, защото все си мислеше, че някой друг ще оправи всичко. Нямаше кой да му каже, че не е виновно. На детето в мен му хареса години наред да е жертва и да извинява всичко с това, че е било жертва  в миналото.  То много искаше  само едно – просто да го обичат и да разбере може ли то самото да обича истински, но не беше научено на любов. Затова започна да си въобразява, че обича и когато се усети като жена, направи много грешки – минаваше от едно легло в друго, защото не можеше да прецени кой го обича и кой не. Беше достатъчно да му покажат,че имат интерес към него, а то беше лакомо за интерес, внимание, признание. Детето в мен не знаеше, че постъпва така, защото е нещастно.

Нямаше кой да му помогне. Нямаше психолози, а и то не им вярваше, как щеше да им разкаже? Нямаше да го разберат ...

На сутринта то виждаше отегчения поглед на мъжа, с който тялото му беше прекарало нощта, обличаше се и трябваше да си тръгне.

То започна да търси утеха в бунта, в показния бунт. Подстрига косата ми и я боядиса червена, лилава, руса, най-накрая я обръсна. Другите казаха, че не изглежда добре, но детето просто искаше да е интересно и да предизвиква скандали. То не знаеше, че го прави заради липсата на любов, защото не можеше да си напрaви самоанализа. Не беше чело Ериксън, но прочете стотици други книги, защото мислеше, че в тях ще намери спасението и изречението, което ще му подреди живота.

Амбицира се страхотно и се изучи. После срещна една жена, която и досега е образец на това, което то не е – уверена в себе си, с жестоко самочувствие, което й личи, никога несъмняваща се в правотата или красотата си. Тя запозна детето с разни интересни хора, между другото и с бъдещия ми съпруг. После е ясно – влязох в по-нормалните измерения на битието и станах от жените, които детето не харесваше – омъжена. После разбрах, че първото условие да си хубава е да си мислиш, че си хубава; че първото условие да си щастлив е да искаш да си такъв; че  не е нужно да си ценен за десетки хора, а само за няколко, които се броят на пръстите на едната ти ръка.

Детето в мен беше онова, от което исках да отърва – онова затормозено, скапано и много тъжно мое Аз, което се връща винаги в моментите на съмнение и ми шепне гаднично на ухото: "Видя ли, пак не ти се получи! На тебе все не ти се получава ..." Детето  си тръгва за известно  време, защото знае, че не го харесвам и ме кара да си спомням неща, които не искам да си спомня.

Не зная кога ще дойде мигът, в който аз и детето в мен ще се помирим напълно, но мисля, че наближава. Защото детето все пак е хлапе и не мога да му се сърдя безкрайно. И е част от мен, която не мога просто да откъсна. Детето в мен сега  обича. То все още преработва травмите, защото това не е лесна работа, а дълъг урок. Много трудно, но се   пребори с кошмарите си и обвиненията към другите. Детето в мен се учи да се цени, но понякога все се вглежда в очите на другите, за да се увери дали наистина е готино ...