Разказ от първо лице на мъж, който живее в кошмара на
паник атаките.
„Първият път се случи съвсем неочаквано. Беше слънчев пролетен ден, бях в чудесна кондиция и тонус и отивах на работа. Вървях съвсем спокойно по главната улица, а редом с мен, пред мен други хора също отиваха към своята цел. Нямах в ума си някакви тревожни мисли или проблеми, които да ме правят напрегнат, просто отивах на работа.
Изведнъж главата ми като че ли се изпразни, съвсем буквално се изпразни и олекна, не я чувствах. Умът ми беше бистър и само констатираше това, което се случваше с тялото ми. Другото, което усетих беше някакво изтръпване и олекване в краката, сякаш не бяха мои и вече не можех да ги контролирам. Имах усещането, че вървя в мъгла, а някак в далечината усещам присъствието на другите хора, чувам гласовете им като глухо ехо. Бях абсолютно сигурен, че точно сега, точно в този момент ще припадна, ще се свлека на улицата. Това предчувствие ме вкамени и не можех да вървя повече. Усещах биенето на сърцето в ушите си. Трябваше да седна, да намеря опора и се подпрях на една стена. Не ми минаваше – олекването, изтръпването, учестеното биене на сърцето и липсата на въздух. Извиках такси и се прибрах у дома. В момента, в който заключих вратата отвътре като че ли отново стъпих на земята, мина ми. Легнах и се обадих на работа, че ми е лошо и не мога да отида. Бях сигурен точно в това – прилошало ми е, случва се заради колебания в кръвното налягане или в стойностите на хемоглобина, може и нещо по-лошо.
Животът ми продължи както преди – ходех на работа, излизах с приятели и забравих за онзи ужасен ден и онези преживявания. Тогава дойде вторият път – отново
неочаквано и без никаква причина. Със семейството ми пазарувахме в известен хипремаркет. Почувствах
страх, тревожност, отново онова
олекване и изтръпване на тялото ми. Хората наоколо като че ли искаха да ме стъпчат, бутаха количките си с продукти, говореха прекалено силно и дразнещо, дишаха от моя въздух, а на мен не ми стигаше. Жена ми разбра, че нещо се случва с мен и когато й споделих, ме принуди да посетя личния си лекар. Лекарят изслуша оплакванията ми и вместо да ми назначи някакви изследвания, само ми измери кръвното. Имах чувството, че ме гледа с някакво съжаление и присмех. После най-спокойно ми каза, че със сигурност съм здрав, но
имам панически атаки, с които трябва да се справя. Помислих, че той не е нормален, щом не търси причината в някаква болест, а ме обявява за психически нестабилен. По принцип лекарите не гледат сериозно на подобни състояния, с изключение на специалистите. Не знаех дали да се чувствам облекчен, че не страдам от някаква болест, или да се тревожа още повече как ще живея занапред. Не можех всеки ден да вървя по улицата и да очаквам поредната паник атака да се стовари върху мен.
Най-добре се чувствах само у дома, изпитвах ужас да изляза на улицата, да има много хора около мен и отново да ми се случи ...“
За психиатъра и
психотерапевта това е една съвсем „обикновена“ история от човек, който е жертва на
паник атаките. Обикновена, тоест – често чувана.
Паническите атаки идват внезапно, сякаш без причина, но всъщност винаги има причина и заедно ще я открием – в миналото или настоящето ви.
Паник атаките са състояния, които могат да бъдат лекувани и предолени. В противен случай те зачестяват и ще превърнат живота ви в кошмар.
